вторник, 19 декември 2017 г.

В търсене на Зимата

Залепен за кухненския прозореца Теди чакаше нетърпеливо Зимата. Той все Я чакаше, а Тя като че ли се инатеше и все не идваше. Нима му беше сърдита? Или пък навярно се бе отегчила от белия цвят и от студения сняг? Ами ако ли ненадейно бе похитена? Ако някой бе Я отмъкнал за личен трофей вместо крокодилска кожа или пък рог на носорог? Или просто за лична изгода подлъгал Я бе…?! Някой, обитаващ Екватора, вманиачен на тема зима, който тайно мечтаеше да обуе дебели шушони и зимни панталони?!?
Снегът все се бавеше, въображението на Теди рисуваше все по-нереални картини, а въпросите му без отговор лавинообразно растяха. Дървеният под пред перваза на кухненския прозорец бе заприличал на протрита снежна писта без сняг с впити следи от  стола, който малкото мече с голямо сърце всяка сутрин и вечер примъкваше и отмъкваше за по-добра видимост от своята наблюдателница.
Притесняваше се да не пропусне първия сняг. Моряшкият му раиран ансамбъл все повече го натъжаваше. Разходките край морето успяваха да прогонят донякъде носталгичната нотка и притесненията, но истината бе, че понякога дори и моряците си мечтаеха да покарат ски или да се повозят с шейна. Мекият пясък беше приятен на допир, особено през лятото, но усещането да потъваш в дълбоките и меки преспи или звукът от хрупащ и скрибуцаш под тежестта на стъпките сняг, бяха незаменими  и несравними. След дълбокомислени съждения, Теди почти бе убеден, че снежинките умишлено бойкотираха генералната репетиция, което пряко щеше да повлияе на самата премиера!!! Светът имаше нужда от малко белота, която да заличеше петната натрупани през годината.
Странно как хората копнеят за лятото и неговата жарка натура, а приемат Зимата като досадна даденост, която се налага да изтърпят. Но започне ли Тя да се бави малко повече от обичайното, всички започват да милеят за Нея и да тръпнат в очакване.
Теди отдавна се бе отказал да слуша прогнозата. Предпочиташе да се вслушва в природата, която казваше много, но малцина я чуваха. Дните се нижеха-слънчеви, хладни, дъждовно-есенни, влажни, мъгливи, леко напудрени и облачни. Времето препускаше. Наближаваше Коледа, но от Зимата нямаше и следа.
Теди се замисли и реши, че просто чакайки не би постигнал нищо. Трябваше да се направи нещо, с което да предизвика Зимата, да Я подмами, да си Я върне обратно. Припомни си някои стари и забравени ритуали, подобно на индианците, които приканваха с песен проливния дъжд, с тази разлика, че Теди не беше индианец, не пееше добре и имаше нужда не от дъжд, а от хрупкав сняг.

Теди се отказа от сутрешните и вечерни караули. Така или иначе във въздуха нямаше и грам следа от ухание на Зима. Затова промени тактиката. Всяка сутрин след като слънцето се покажеше на хоризонта той изваждаше цялата налична екипировка включваща шейна, ски, щеки и всякакви допълнителни аксесоари и концентрираше цялото си внимание, за целия ден върху нея. Така съзнанието му не бе преследвано от налудничави мисли за това „Кой бе похитил Зимата“ и не си губеше времето безцелно в безконечно чакане. След близо седмица, след като грижливо бе полирал ските, лакирал шейната и бе закърпил  дупката от молец на любимия си раиран шал, Теди бе почти убеден, че Зимата през цялото време тайно от някъде го бе наблюдавала и с действията си е успял да Я умилостиви. Но за голямо негово разочарование, дъждът бе постоянен в агрегатното си състояние.
Теди бе тъжен и на ръба на отчаянието. Всеки негов опит се оказваше неуспешен. В момент на слабост като този, Теди имаше склонността да взема прибързани решения, за които после съжаляваше. Идеите захвърлени на заден план се възползваха от моментната му слабост и започваха да го засипват една след друга. Можеше да загърби сушата и да се отправи на далечни плавания по топли морета. Достатъчно бе да развърже и захвърли своя плетен раиран шал-единствената топла връзка, която го свързваше с утопичната Зима.
Унесен в собствените си мисли, Теди полека заклюма и не разбра, как неусетно дрямката го обори напълно и той потъна в дълбок сън. Заспа и започна да сънува.
Сънуваше, как си прокарва пъртина през дълбокия сняг, теглейки шейната в търсене на  следи в снега (сред толкова много сняг Зимата със сигурност бе минала оттук), но както и да обходеше с поглед хоризонта, пред него надлъж и шир заслепително блестеше една равна и неотъпкана заскрежена проекция. 


Можеше да продължи към хоризонта ако не бе чокащия върху кухненския перваз клюн на нахален врабец,  който го извади от сладката му дрямка. Теди се сепна като в първия момент още сънен не успя да разбере, къде се намираше, но слънчевите лъчи, които го гъделичкаха по нослето бързо го приземиха в действителността,  където всичко си беше по старому.
Огледа се. Денят беше безличен, макар и слънчев. Теди обичаше топлото време, но в неговия класически аспект. Сезоните не биваха да се пререждат, а трябваше да следват естествения ход на времето. Теди съвсем се бе объркал, но това, което със сигурност знаеше бе, че спешно трябваше да открие Зимата и ако се наложеше, да Я довлече дори в тези ареали против волята ѝ.
Вече бе открил начин за телепортация и реши да го следва неотменно. Така и така скучаеше през по-голямата част от времето, един хубав сън нямаше да му навреди. А и нали си беше мече, а мечетата обичаха зимния сън. Макар че, в неговия случай сънят можеше да се нарече с всякакви други имена, но не и зимен.
И така Теди започна да заспива без време, по всяко време. В началото му беше неестествено, но после замени овцете със снежинки и въображаеми снежни човеци и така се унасяше мигновено.
Сънуваше снежни пътеки и покрити със скреж борови иглички. Сънуваше как се спуска по стръмното с шейната, как изкачва заснежени баири. 


Сънуваше и в съня си изживяваше невидимото присъствие на Зимата. И всеки сън го отвеждаше все по-близо и по-близо до Нея.

Събуждаше се и през краткото време, в което бе буден с разочарование установяваше, че Зимата не бе успяла да се телепортира с него, затова заспиваше отново. Спеше, сънуваше, пътуваше в съня. Събуждаше се и отново заспиваше. Беше го яд на всички онези кафяви мечки по целия свят, които точно в този момент спяха непробудно и щяха да спят до пролетта, така че не им се налагаше да търпят постоянни разочарования. Те просто спяха и нищо не чакаха.
Беше го яд и на всички онези бели мечки, които точно в този момент се търкаляха по ледените късове на Арктика или ровеха нос из пухкавия сняг, приемайки го като даденост, без да си дават сметка, че там някъде, едно мече с малко, но истинско и туптящо сърце копнееше за Зимата.
Ако можеше, ако успееше само да я срещне в някой свой сън, може би щеше да поговори с Нея и да Я убеди да се завърне отново в истинския свят. Но Теди не можеше постоянно да спи и да сънува. Затова взе трудното, но премислено и окончателно решение да сънува за последно нейно величество Нея, Зимата. Даде честна дума пред себе си, че ако и  този път не съумееше да Я открие, нямаше да опитва повече. Не поне за тази година.
Вечерта преди нощта на съдбовната истина, Теди се приготви за сън подобаващо. Избра възможно най-меката възглавница и най-пухкавата коледна завивка. Легна, преброи 154 падащи и още толкова разтопени снежинки и потъна в обятията на Сънчо.
И отново същият сън…. Бродещ сред белотата на снега, озъртащ се сред тишината и търсещ за следи, оставени в снега. Шейната теглена от него оставя снежни коловози, маркиращи пътя на безконечното му странстване. Ако той не откриваше следите на Зимата, така поне Тя можеше да се ориентира и не той, а Тя него да намери.

Започва да вали. Малки сърца вместо снежинки валят от небето. 


Не са нито дъждовни, нито снежни. Просто сърца, сипещи се от нечии шепи. Някой му дава знаци. Теди трябва да разчете тези знаци. Малкото сърчице трепетно тупти, сякаш ще изскочи. Тихо е. Блажена тишина предвещаваща случващото се. Теди надига глава и Я измерва с поглед-от главата до петите и обратно. Тя, в целия си блясък и величие, го наблюдава благо и дори и безмълвно сякаш казва хиляди неща. Протяга ръка над него и бавно разтваря длани, от които се посипват стотици, хиляди, безброй видими и невидими снежинки. 


Толкова е тихо, че се чува как снежецът меко се стели и покрива земята със своето пухкаво покривало. Усмивката на Теди не слиза от лицето му. Сълзичка на щастие потича по мечешката плюшена бузка, но падаща снежинка я близва с езиче и двете се сливат в едно.

Една малка ръчичка подръпва нежно Теди за шалчето и го измъква от топлите му покои. Малкото момиченце грижливо полага Теди на перваза на кухненския прозорец и започва въодушевено да му говори, сочейки през прозореца. Теди все още сънен съзира пред себе си единствено нахалния врабец, който подскача от крак на крак. Странно, как нежно и тихо подскача този врабец, а след себе си оставя малки следи в….снега. Сняг, нима Теди съзираше сняг?!? Нима сънуваше?!? Не, не бе сън. Малкото момиченце подскачаше тържествувайки пред малкия кухненски прозорец и огласяваше целия дом със звънкото си гласче. Теди обичаше това гласче и това малко момиченце.
Оказа се, че никой не бе взел Зимата за заложник, нито за личен трофей. 
Теди ли в съня си бе Я открил и поканил наяве или Тя бе последвала неговото малко сърце?!? Отговор не беше нужен, защото Тя вече бе тук.


През кухненския прозорец Зимата му намигна и нарисува със скреж едно малко сърце. 


Посвещавам на всички малки и пораснали деца, които обичат снега и приказките и които търпеливо дочакаха нейно Величество Зимата.

Няма коментари:

Публикуване на коментар