вторник, 19 декември 2017 г.

В търсене на Зимата

Залепен за кухненския прозореца Теди чакаше нетърпеливо Зимата. Той все Я чакаше, а Тя като че ли се инатеше и все не идваше. Нима му беше сърдита? Или пък навярно се бе отегчила от белия цвят и от студения сняг? Ами ако ли ненадейно бе похитена? Ако някой бе Я отмъкнал за личен трофей вместо крокодилска кожа или пък рог на носорог? Или просто за лична изгода подлъгал Я бе…?! Някой, обитаващ Екватора, вманиачен на тема зима, който тайно мечтаеше да обуе дебели шушони и зимни панталони?!?
Снегът все се бавеше, въображението на Теди рисуваше все по-нереални картини, а въпросите му без отговор лавинообразно растяха. Дървеният под пред перваза на кухненския прозорец бе заприличал на протрита снежна писта без сняг с впити следи от  стола, който малкото мече с голямо сърце всяка сутрин и вечер примъкваше и отмъкваше за по-добра видимост от своята наблюдателница.
Притесняваше се да не пропусне първия сняг. Моряшкият му раиран ансамбъл все повече го натъжаваше. Разходките край морето успяваха да прогонят донякъде носталгичната нотка и притесненията, но истината бе, че понякога дори и моряците си мечтаеха да покарат ски или да се повозят с шейна. Мекият пясък беше приятен на допир, особено през лятото, но усещането да потъваш в дълбоките и меки преспи или звукът от хрупащ и скрибуцаш под тежестта на стъпките сняг, бяха незаменими  и несравними. След дълбокомислени съждения, Теди почти бе убеден, че снежинките умишлено бойкотираха генералната репетиция, което пряко щеше да повлияе на самата премиера!!! Светът имаше нужда от малко белота, която да заличеше петната натрупани през годината.
Странно как хората копнеят за лятото и неговата жарка натура, а приемат Зимата като досадна даденост, която се налага да изтърпят. Но започне ли Тя да се бави малко повече от обичайното, всички започват да милеят за Нея и да тръпнат в очакване.
Теди отдавна се бе отказал да слуша прогнозата. Предпочиташе да се вслушва в природата, която казваше много, но малцина я чуваха. Дните се нижеха-слънчеви, хладни, дъждовно-есенни, влажни, мъгливи, леко напудрени и облачни. Времето препускаше. Наближаваше Коледа, но от Зимата нямаше и следа.
Теди се замисли и реши, че просто чакайки не би постигнал нищо. Трябваше да се направи нещо, с което да предизвика Зимата, да Я подмами, да си Я върне обратно. Припомни си някои стари и забравени ритуали, подобно на индианците, които приканваха с песен проливния дъжд, с тази разлика, че Теди не беше индианец, не пееше добре и имаше нужда не от дъжд, а от хрупкав сняг.

Теди се отказа от сутрешните и вечерни караули. Така или иначе във въздуха нямаше и грам следа от ухание на Зима. Затова промени тактиката. Всяка сутрин след като слънцето се покажеше на хоризонта той изваждаше цялата налична екипировка включваща шейна, ски, щеки и всякакви допълнителни аксесоари и концентрираше цялото си внимание, за целия ден върху нея. Така съзнанието му не бе преследвано от налудничави мисли за това „Кой бе похитил Зимата“ и не си губеше времето безцелно в безконечно чакане. След близо седмица, след като грижливо бе полирал ските, лакирал шейната и бе закърпил  дупката от молец на любимия си раиран шал, Теди бе почти убеден, че Зимата през цялото време тайно от някъде го бе наблюдавала и с действията си е успял да Я умилостиви. Но за голямо негово разочарование, дъждът бе постоянен в агрегатното си състояние.
Теди бе тъжен и на ръба на отчаянието. Всеки негов опит се оказваше неуспешен. В момент на слабост като този, Теди имаше склонността да взема прибързани решения, за които после съжаляваше. Идеите захвърлени на заден план се възползваха от моментната му слабост и започваха да го засипват една след друга. Можеше да загърби сушата и да се отправи на далечни плавания по топли морета. Достатъчно бе да развърже и захвърли своя плетен раиран шал-единствената топла връзка, която го свързваше с утопичната Зима.
Унесен в собствените си мисли, Теди полека заклюма и не разбра, как неусетно дрямката го обори напълно и той потъна в дълбок сън. Заспа и започна да сънува.
Сънуваше, как си прокарва пъртина през дълбокия сняг, теглейки шейната в търсене на  следи в снега (сред толкова много сняг Зимата със сигурност бе минала оттук), но както и да обходеше с поглед хоризонта, пред него надлъж и шир заслепително блестеше една равна и неотъпкана заскрежена проекция. 


Можеше да продължи към хоризонта ако не бе чокащия върху кухненския перваз клюн на нахален врабец,  който го извади от сладката му дрямка. Теди се сепна като в първия момент още сънен не успя да разбере, къде се намираше, но слънчевите лъчи, които го гъделичкаха по нослето бързо го приземиха в действителността,  където всичко си беше по старому.
Огледа се. Денят беше безличен, макар и слънчев. Теди обичаше топлото време, но в неговия класически аспект. Сезоните не биваха да се пререждат, а трябваше да следват естествения ход на времето. Теди съвсем се бе объркал, но това, което със сигурност знаеше бе, че спешно трябваше да открие Зимата и ако се наложеше, да Я довлече дори в тези ареали против волята ѝ.
Вече бе открил начин за телепортация и реши да го следва неотменно. Така и така скучаеше през по-голямата част от времето, един хубав сън нямаше да му навреди. А и нали си беше мече, а мечетата обичаха зимния сън. Макар че, в неговия случай сънят можеше да се нарече с всякакви други имена, но не и зимен.
И така Теди започна да заспива без време, по всяко време. В началото му беше неестествено, но после замени овцете със снежинки и въображаеми снежни човеци и така се унасяше мигновено.
Сънуваше снежни пътеки и покрити със скреж борови иглички. Сънуваше как се спуска по стръмното с шейната, как изкачва заснежени баири. 


Сънуваше и в съня си изживяваше невидимото присъствие на Зимата. И всеки сън го отвеждаше все по-близо и по-близо до Нея.

Събуждаше се и през краткото време, в което бе буден с разочарование установяваше, че Зимата не бе успяла да се телепортира с него, затова заспиваше отново. Спеше, сънуваше, пътуваше в съня. Събуждаше се и отново заспиваше. Беше го яд на всички онези кафяви мечки по целия свят, които точно в този момент спяха непробудно и щяха да спят до пролетта, така че не им се налагаше да търпят постоянни разочарования. Те просто спяха и нищо не чакаха.
Беше го яд и на всички онези бели мечки, които точно в този момент се търкаляха по ледените късове на Арктика или ровеха нос из пухкавия сняг, приемайки го като даденост, без да си дават сметка, че там някъде, едно мече с малко, но истинско и туптящо сърце копнееше за Зимата.
Ако можеше, ако успееше само да я срещне в някой свой сън, може би щеше да поговори с Нея и да Я убеди да се завърне отново в истинския свят. Но Теди не можеше постоянно да спи и да сънува. Затова взе трудното, но премислено и окончателно решение да сънува за последно нейно величество Нея, Зимата. Даде честна дума пред себе си, че ако и  този път не съумееше да Я открие, нямаше да опитва повече. Не поне за тази година.
Вечерта преди нощта на съдбовната истина, Теди се приготви за сън подобаващо. Избра възможно най-меката възглавница и най-пухкавата коледна завивка. Легна, преброи 154 падащи и още толкова разтопени снежинки и потъна в обятията на Сънчо.
И отново същият сън…. Бродещ сред белотата на снега, озъртащ се сред тишината и търсещ за следи, оставени в снега. Шейната теглена от него оставя снежни коловози, маркиращи пътя на безконечното му странстване. Ако той не откриваше следите на Зимата, така поне Тя можеше да се ориентира и не той, а Тя него да намери.

Започва да вали. Малки сърца вместо снежинки валят от небето. 


Не са нито дъждовни, нито снежни. Просто сърца, сипещи се от нечии шепи. Някой му дава знаци. Теди трябва да разчете тези знаци. Малкото сърчице трепетно тупти, сякаш ще изскочи. Тихо е. Блажена тишина предвещаваща случващото се. Теди надига глава и Я измерва с поглед-от главата до петите и обратно. Тя, в целия си блясък и величие, го наблюдава благо и дори и безмълвно сякаш казва хиляди неща. Протяга ръка над него и бавно разтваря длани, от които се посипват стотици, хиляди, безброй видими и невидими снежинки. 


Толкова е тихо, че се чува как снежецът меко се стели и покрива земята със своето пухкаво покривало. Усмивката на Теди не слиза от лицето му. Сълзичка на щастие потича по мечешката плюшена бузка, но падаща снежинка я близва с езиче и двете се сливат в едно.

Една малка ръчичка подръпва нежно Теди за шалчето и го измъква от топлите му покои. Малкото момиченце грижливо полага Теди на перваза на кухненския прозорец и започва въодушевено да му говори, сочейки през прозореца. Теди все още сънен съзира пред себе си единствено нахалния врабец, който подскача от крак на крак. Странно, как нежно и тихо подскача този врабец, а след себе си оставя малки следи в….снега. Сняг, нима Теди съзираше сняг?!? Нима сънуваше?!? Не, не бе сън. Малкото момиченце подскачаше тържествувайки пред малкия кухненски прозорец и огласяваше целия дом със звънкото си гласче. Теди обичаше това гласче и това малко момиченце.
Оказа се, че никой не бе взел Зимата за заложник, нито за личен трофей. 
Теди ли в съня си бе Я открил и поканил наяве или Тя бе последвала неговото малко сърце?!? Отговор не беше нужен, защото Тя вече бе тук.


През кухненския прозорец Зимата му намигна и нарисува със скреж едно малко сърце. 


Посвещавам на всички малки и пораснали деца, които обичат снега и приказките и които търпеливо дочакаха нейно Величество Зимата.

неделя, 29 октомври 2017 г.

Разпознат спомен от миналото

Сутринта бе хладна и невзрачна и също толкова несговорчива, колкото времето вътре в Нея. 
Есента вече трайно настанила се в своите владения, независимо от ярките си контури и багри, звучеше минорно, дори и през прозореца. Меланхоличният аранжимент изпълваше цялото пространство, но учудващо и незнайно защо не въздействаше потискащо. Тишината на ранното есенно утро говореше и можеше да каже много неща, достатъчно бе да се вслушаш в нея и да поискаш да я чуеш, а Тя умееше да я слуша и попиваше всеки неин шепот.
Така се бе заслушала в тишината на есенната утрин, че съвсем бе изгубила представа за времето. Когато се осъзна, утринният часовой се бе оттеглил в заслужена почивка и на негово място бе застъпил, противно на очакванията, един прекрасен есенен ден, обгърнат от мека, кадифена топлина.
Първото нещо, което ѝ хрумна, че може да прави в един ето такъв ден, бе да се порови из есенната шума. Обу гумените ботуши и излезе на двора. Слънцето заигра закачливо по лицето ѝ, а Тя на свой ред му се усмихна закачливо. Изглежда, че времето бе променило навъсените си намерения и предаваше заразително слънчевото си послание.
Орехът я посрещна с килим от златна шума. Изглеждаше оголен, но не се чувстваше ограбен. Бяха се договорили с есента да бъде благосклонна към неговата орехова мантия. Нито едно листо не биваше да си отиде с вина, че изоставя ореха, нито с наранено достойнство. Техният край завършваше с елегантен и плавен въздушен танц, на фона на тихото речно ромолене, в който танц наивно си партнираха с вятъра, а той умишлено флиртуваше с тях. И така докато не докоснеха песъчливата земя под своя стар и престар орех.
Тя не спираше да се рови из шумолящата шума, завихряйки над себе си истинска дъга от есенни листа, а после се къпеше в златен дъжд от есенна шума и прахоляк. Косите ѝ –небрежно вчесани, бяха полепнали с начупени и прегорели от есенната слана листа, но това изобщо не я притесняваше. Парфюмът от есенна шума правеше изживяването още по-истинско.
На това място времето сякаш беше спряло (всъщност винаги спираше или поне Тя самата така си въобразяваше) и един ден се равняваше на цели два, а няколко часа-на цял един ден. Сега повече от всичко Тя ценеше времето (беше се научила да го цени от известно време). Времето, в неговите истински форма и смисъл. Времето, извън онова абстрактно и безконечно ежедневно центрофугиране. Времето, съхранено в малките неща и спомените-дълбоко скритите, но лесно разпознаваеми.
Осъзнала, че малко или много бе нарушила покоя на речния бряг, Тя виновно се оттегли. Все пак есента обичаше покоя и тишината. Обходи двора няколко пъти със скръстени зад гърба ръце, докато погледът ѝ не попадна върху старата сушина*-единствената стара постройка от миналото, която не бе подложена на префасониране през годините и която продължаваше буквално да изпълнява своите роля и функции. Сушината, в която освен, че винаги бе сухо и складираше оръдия на труда, ревностно криеше забравени от хората и времето предмети, без грам стойностна употреба, но съхранили безценен спомен от миналото.
И така, твърдо решена да попътува във времето, Тя отвори скърцащата врата на сушината и макар и слънчево навън, Тя се скри на сухо вътре.
=========================================

Така се бе заслушала в тишината, обгърнала мрачната и схлупена постройка, че съвсем бе изгубила представа за времето. Когато се осъзна, в ръцете си държеше прашната облегалка на един стол, който тътрузеше към речния бряг. Денят продължаваше да бъде все така есенно-прекрасен, обгърнат от мека, кадифена топлина.


Старият оголен орех гледаше от високо стария и прашен стол, стъпил върху прегорялата, ръждясала есенна шума и вече си спомняше. Скоро спомените изплуваха и при Нея, така истински и разпознаваеми. Сякаш тогава беше сега.
Прокара длан върху гърба на стария стол и неговите ръждясалите гайки. Усещаше неравностите на дървото, всяка една драскотина и всяка една миниатюрна дупчица, сътворена от стотиците невидими дървояди, които продължаваха да прояждат своя дом, докато той все още продължаваше да бъде техен дом, съществувайки захвърлен и забравен.
Дърворезбата все така царствена в своята митологична символика, сякаш говореше и разказваше…Герб като от царска корона, описан в кръг…


Разцъфнало приказно цвете, осеяно с невидими под своите листа бодли и рамкирано в рамка, подаващо плахо глава през малка ключалка…


А Тя, Тя на свой ред шпионираше миналото и преследваше спомена. Спомена за бабиното сладко и сладкото в лъжичка; спомена за кафето от леблебия; спомена за есените тогава и столовете, достатъчно на брой-за всички онези, които вече ги нямаше.


Разпознат веднъж, споменът звучеше ясно и мелодично. И унесена в неговото звучене, Тя реши да интерпретира с нови аранжимент и аранжировка.
Умело подбра подходящи предмети от миналото, които да звучат в унисон с разпознатия спомен. Разпръсна свежи цветя сред падналите есенни листа, както и няколко детелини.


Никой от статистите не претендираше.
Всеки детайл контрастираше по свой особен начин, но в действителност  фокусът бе върху спомена-разпознаваем, истински и все така жив.
=========================================

Листата продължаваха да падат в елегантен и меланхоличен есенен танц. Кафето с леблебия отдавна бе изстинало. Някой бе преполовил бурканчето със сладко, а столът беше останал само един.
Фокусът постепенно се размиваше. Предметите избледняваха, но не и споменът. Споменът продължаваше да бъде все така ясен, напълно разпознат и все така любим.



=========================================

* Сушина-Лека постройка, която предпазва от дъжд или сняг; навес.

неделя, 27 август 2017 г.

Tea Time


Ранен августовски следобед. 
Един от онези последните и изнизващи се следобеди от августовската картотека, застинал в монотонното жужене на прелитащи над реката всякакви разни бръмчащи и жужащи.

   Август дори и към своя край стоически отстояваше своите летни позиции и твърдо бе решил да се държи на положение до самия край, напускайки достойно пределите на безгрижния, летен бохемски епос. Защото завършекът на всяко едно начало бе също толкова важен, както неговите начало и среда. 
А завършекът, особено летният, трябваше да е подобаващ, за да можеше да запечата царствено скъпите летни спомени.
        Теди се бе настанил доволно върху стария бигор и наблюдаваше течението на реката-все така праволинейно, а реката-все така ромоляща.
Нима реката не скучаеше, въвлечена от еднообразието на дните си и своите посока и ритъм? Все така покорно течаща, все надолу, следвайки течението?!
Нима не ѝ бе хрумвало, да се обърне срещу течението и да потече нагоре, по-пенлива, по-буйна и по-звучна?
А може би това покорство ѝ харесваше?
А може би това не бе покорство, а истинска, осъзната и взаимна любов?!? И навярно течението бе пожелало точно тя да го следва. Точно него и точно в тази посока?!? А тя, тя се бе съгласила, по собствено желание. Защото в живота всеки следваше някого при различни параметри и обстоятелства.
Следобедът бе достатъчно горещ и задушен, дотолкова че екзистенциалният характер на мисълта допълнително нажежаваше атмосферата. Затова Теди реши просто да наблюдава и да се любува на картините, вместо да разсъждава. Нещо, което все още не владееше в детайли и всяко упражнение бе добре дошло.
Малка черна мравка настървено дърпаше към своята тайна обител, сгушена под земята, изсъхнало пеперудено крило…все така красиво, но изсъхнало. Какво ли щеше да го прави? Може би колекционираше пеперудени крила и вечер тайно си мечтаеше, как един ден ще полети с някое от тях. Ще се издигне над земята и ще лети, ще лети. Ще се издига, високо, високо, докато всички клечки, сламчици и пръчици се превърнат в малки, невзрачни и почти невидими точици. (Разбира се, че имаше и летящи мравки, но друго си беше да пърхаш с пеперудени крила).
Със сетни сили мравчицата придърпа крилото към отвора на подземното си скривалище и пеперуденото крило изчезна за миг някъде под земята, като засмукано от невидима сила, а тя на свой ред побърза да изчезне следвайки го.
Tea Time
Под сянката на стария орех бе достатъчно сенчесто, но все така задушно. Теди не съжаляваше за своя избор. Камъкът не се поддаваше на летните изкушения и се държеше на положение. Горещината можеше да се разгорещява, колкото си искаше, но той бе верен на нощната хлад, която вечер го обгръщаше и с която разговаряше на странен език, а през деня излъчваше нейните послания. Теди обичаше сянката на столетния орех и хладината на шуплестата варовита скала, покрита с мек зелен мъх. Необезпокояван от света на големите, тук той откриваше всичко, което трудно се виждаше с просто око на чаша чай с мляко, за по-изискано звучене или просто на чаша чай.
Паяжината все така старателно и грижливо поддържана от добрия стар и многокрак хазяин - паякът, създаваше отблъскваща обстановка за едни, но осигуряваше тайнствен и изгоден комфорт за други. Теди я харесваше заради нейната кадифена мекота, неподвластна на устоите на времето. Дори и най-тежките дъждовни капки, търсеха утеха в нейната прегръдка преди да попият в мократа земя. Но не всички имаха късмета на дъждовните капки. Малцина успяваха да се изплъзнат от измамната мекота, все така грижливо поддържана, за да примамва и храни своя творец и господар.
Понякога светът бе несправедлив в своята необяснима красота, си помисли Теди и веднага се улови, как съжденията му продължаваха да следват досадната аналитична нишка.
Tea Time
Теди отпиваше на малки глътчици от чая с мляко (за по-изтънчен вкус). Особеният аромат на букет от билки бе привлякъл любопитен царски пъстролет, който се надяваше да се присъедини към тихото моносоаре на Теди.  Теди никога не отказваше компания за кафе или чай, стига тя да бе в унисон с неговото вътрешно усещане и представа за Tea Time. И докато пъстролетът кръжеше царствено в търсене на одобрение и покана от домакина, високо някъде над ореха се чу величественият писък на сокола, пронизващ собственото му ехо.
Толкова много звуци и най-различни, познати и непознати. С всяка глътка чай, Теди отпиваще и от заобикалящата го фонетична палитра. Сравняваше звуците, откриваше нови. Спомни си за стрелкащите се бързолети и капризните, пискливи чайки у дома, край морето. Дали му липсваха? Мъничко. Но сега бе тук и навярно когато се прибереше отново там, тук и сега щяха също да му липсват. Дали по-малко или по-много щеше да разбере после. Тук и сега бяха по-важни от после.
Букетчето от омаен здравец и градински маргарити внасяха допълнителна стилистика в екстериорната почерпка. Внезапният лек повей на вятъра внесе известна прохлада, която не се задържа особено продължително и избяга, догонвайки вятъра, така както реката, гонеше, следваше и преследваше своето течение.
Навярно бе любов, помисли си отново замечтано Теди, въздъхвайки сърцато. Извади от вазичката една маргаритка и я подхвърли във въздуха. Искаше да я подари на забързаната августовска прохлада, но тя вече бе избягала.
Маргаритката направи лек пирует и се озова в реката.
Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича…Няколко листенца се откъснаха и продължиха сами по течението. Навярно бяха от онези, обичащите, които искаха да подшушнат тайно на течението за скритите чувства на реката.
Замечтан и опиянен от звуците на пейзажа, Теди отпиваше на малки глътки от чая и си съчиняваше истории. Въображението му рисуваше картини, отражение на невидимото с просто око.
Tea Time
Беше късен августовски следобед. Един от онези последните и изнизващи се следобеди от августовската картотека. Слънцето грееше по особен начин, но никой не го винеше за това. Преваляше, както и лятото.

Едно мече със сърцато сърце, седеше върху мъхестия бигор под стария орех и допиваше изискано своя чай, докато реката влюбено гонеше  течението.


Tea End


неделя, 30 юли 2017 г.

La Veranda de Ati - Summer Edition


Обитаваше малка кибритена кутийка, в която всяка клечица заемаше специално отредено място. Не претендираше за по-голяма. Тази ѝ беше напълно достатъчна.
Обичаше да се придържа към детайлите, особено дребните, които придаваха допълнителен цвят в цялостната картина. Ъгълчетата не бяха просто ъгълчета, а дълго замисляни и въображаемо проектирани специални места с особено предназначение, характер и история. Всеки предмет и всяка мебел в пространството можеха да разказват истории, ако можеха да говорят.
Кибритената кутийка си имаше и балконче. Достатъчно малко за истински пирует и достатъчно голямо за кълбо назад и едно напред. Чрез това балконче кутийката дишаше, особено през летните дни и нощи, когато се превръщаше в малка лятна резиденция на 7-ия етаж.


През годините Балкончето бе претърпяло редица метаморфози-от незврачно и открито, с класически мозаечен под, издържан в черно и бяло, посрещащо ударите на времето и притиснато в прегръдката на няколко винкела, до закътано, кокетно местенце, приютяващо емоции, мисли-проектирани на ум и думи-изречени на глас.
Облицовано в капучинови тоналности, Балкончето прожектираше топлината и мекотата на часовете от деня върху малките часове на нощта. Приютяваше по тавана сенките на слънчевите лъчи в късен следобед или лиричния танц на дъждовните капки, стичащи се по гладкото стъкло на големия балконски прозорец.
 🏡💜❤💜🏡
Проект „Балкониада“ стартира като индиго-продължение и проекция на спомен от детството; спомен за балконите такива, каквито винаги са били; такива, каквито Тя винаги бе познавала и искаше да продължава да познава, години след това, сега и тук, но този път пречупени през нейната призма и съобразени с параметрите на дома, който бе започнала да създава за любимите си хора.
Веднъж стартирал, проектът се превърна в ежегодно лятно издание. Провеждаше се веднъж годишно, изключително през лятото, в целия си блясък и романтика. Приютяваше всички членове на семейството през деня и нощта, без предварителен график, по различни поводи.
Сутрин рано успешно разсънваше с гъделичкащите слънчеви лъчи, прокрадващи се през процепите на балконските щори, а вечер късно посрещаше безнадеждно романтични души, които разказваха приказки за утопични светове на фона на приглушената лунна светлина и мъждукащите пламъчета на ароматни свещи.
Балкончето беше суетно и всяка година кокетничеше в различен интериорен формат.
Отношението към него бе повече от специално. На моменти се чувстваше поласкано и с основание. Бяха го разглезили, но чувствата бяха взаимни. То също глезеше своите дизайнери.


Внасяше неземна доза уют в ранните утрини, в късните вечери и някъде по средата; посрещаше и изпращаше подобаващо и различно; създаваше свят, в който човек можеше да избяга и да блуждае на воля, препускайки от мечта на мечта.
Горещите летни нощи не представляваха мъчение за обитателите на кибритената кутийка, защото Балкончето ги спасяваше. Балкончето и неговия съюзник-стария плажен дюшек, който отдавна вече не намираше предизвикателство в поренето на морски вълни, а чинно се бе отдал на служба, предоставяйки стабилност и мекота на всеки, който бе решил да се включи към нощната Балкониада под звездите, особено с наближаването на нощта на Персеидите: Широко отворени прозорци, вдигнати щори, прелитащи комети и звуците на хиляди летни щурци, разпалено композиращи в нощта.



Балконче-то…Достатъчно малко за истински пирует и достатъчно голямо за кълбо назад и едно напред. 


Сценичната лятна VIP веранда на 7-мия етаж, подмамваща и приканваща, поднасяща релакс и комфорт; Защото пространствата, дори и в кибритен формат не бива да бъдат подценявани!
🏡❤💜❤💜❤🏡
Приемете тази даденост и проектирайте в умален формат.  
Моделирайте и експериментирайте в  унисон със сезона. 
Пренесете част от любима Ваша стая на балкона или създайте своя-различна и уникална.
Създайте място, което никъде другаде не съществува. 
Създайте го за Вас и за любимите Ви хора и му се наслаждавайте през цялото лято на воля!!!

                                                                                                                                                                                                                                                        

неделя, 23 юли 2017 г.

КАФЕ-то


Без съмнение утрото бе настъпило. Дори и в просъница Тя усещаше, как то я гъделичкаше със сутрешните си летни лъчи. Усещаше вибрациите на новия ден във въздуха. Долавяше неговите специфични звуци, но въпреки това умишлено забавяше разсънването. Повече ѝ харесваше да сънува и почти никога не напускаше съня си; не и преди да го бе довършила. Утрото като че ли ревнуваше. Искаше да я поздрави, а Тя го игнорираше. Опита се да бъде по-настойчиво, изпращайки сноп лъчи през спуснатите балконски щори. Приглушената светлина на стаята се изпълни с топлина, а няколко слънчеви зайчета заподскачаха върху босите ѝ крака, търсещи хладинка извън ленените чаршафи. Утрото бе успяло да се прокрадне в унеса на съня, който постепенно се превръщаше в избледнял спомен.
 Вече не спеше, но отказваше да отвори очи и продължаваше да се излежава. Стаята постепенно се изпълваше със звуците на новия ден-своеобразна палитра от птичи песнопения-от острия крясък на чайките до пронизителните крясъци на стрелкащите се из въздуха бързолети.  Звуците и светлината не бяха достатъчни, за да я убедят да се надигне от леглото, дори напротив.
Домът бе тих. Още никой не се бе събудил. Изглежда всички все още сънуваха. И докато Тя се опитваше да се разсъни, през отворения балконски прозорец се прокрадна мириса на прясно изпечено кафе, който постепенно ставаше все по-плътен, но в никакъв случай натрапчив. Този аромат изпълни цялата стая и отключи стъкленицата със спомени за бабината кутийка от Алжир, в която баба държеше фината леблебия на прах. Още си спомняше как ухаеше кафето от леблебия. Кутийката бе устояла на времето, макар и с леко избледнял цветови фасон, но продължаваше да съществува стоически върху рафта в бабиния бюфет, макар и празна. А Тя продължаваше да изпълнява тайно един свий странен ритуал от детството, като отваряше въпросната кутийка от време на време и с притворени очи вдишваше от остатъчния ароматен спомен на леблебия.
Зачуди се, дали някой някъде все още пиеше такова кафе?!?
        Спомените почти я бяха разсънили, но имаше нужда от нещо по-ободряващо и тонизиращо. От сутрешна доза кафе, може би? Не беше пристрастена към кафето. Харесваше ѝ да влага емоция, докато го приготвяше и да я засилва, по начина, по който го поднасяше. Лятото обичаше да фрапира, залагайки на студено нес с прясно мляко и обилна въздушна пяна.
        И след като Тя вече се бе събудила, наложително бе да помогне и на другите от семейството да се събудят. А какво по-хубаво от това да изпиеше сутрешното си кафе в компанаията на любимия човек в лежерна обстановка!?!
Хрумна ѝ да фрапира, миксирайки новаторски в различна чаша. Обичаше да смесва тъмния с белия цвят, наслаждавайки се на контраста и онази контурна линия, разделяща съставките.
Добавеше ли повече захар, кафето побеляваше; доливайки студеното мляко, бухналата пяна изплуваше на повърхността, придавайки му завършен вид. Понякога пяната се получаваше толкова пухкава и облачно бухнала, че сламката трудно достигаше до същността на фрапето.


Не винаги добавяше захар. Тогава кафето запазваше своя цвят, проявявайки различни нюанси на карамеленото и шоколадовото.


Експериментираше с фрапето винаги и всеки път се получаваше различен вкус, използвайки прясно мляко или плодово с различен вкус.
Експериментираше с поднасянето винаги и всеки път отдаваше внимание на детайлите.


Без съмнение утрото бе настъпило. В апартамент N7 на седмия етаж се усети раздвижване. Още някой се беше излюпил от дългия сън и се опитваше да се разсъни. Балкончето се бе превърнало в импровизирано кокетно сепаре на сладкарничка, която очакваше своите ранобудни посетители…

…противно на очакванията без маси и столове. На тяхно място бяха лежерно разхвърляни по пода възглавнички, чиято мекота щеше да обгърне всеки сънен, докато се наслаждаваше на сутрешната си доза ободряващо кафе.


Фрапето бе сервирано. Разсънването можеше да започне.



А Вие изпихте ли си кафето или все още го допивате?

неделя, 11 юни 2017 г.

Strawberry Story


Обичаше да ходи боса из ягодовите лехи и да наднича под месестите зелени листа за някоя срамежливо спотайваща се ягодка. Все ще се намереше по някоя и друга суетна ягода, подведена от суетната си природа и неуверена в яркостта на своето ненаситено червено, която въпреки сезона и точното време, умело се прикриваше, отказвайки да бъде откъсната. Естествено имаше и такива, които без грам свян, сякаш крещяха „Изяж ме, изяж ме“.
Никога не миеше ягодите, макар, че чешмата на двора бе на хвърлей разстояние от лехите. Чисто и просто издуваше бузи, затваряше очи и издухваше полепналата по ягодката пръст. Обичаше да усеща как песъчинките хрупат и скрибуцат между зъбите, примесени с фините ягодови семчици.
Обичаше да обхожда лехите по няколко пъти на ден, докато не напълнеше малката керамична купичка, която после с умолителен поглед поднасяше на милата си бабка в очакване да склони да остави поне за малко ръкоделстването и да забърка най-сладкия ягодов крем на света-семпъл, сладък и запомнящо се вкусен.
…Равна чаена чаша ягодки, равна чаена чаша захар и в допълнение, за компания-един белтък…, и миксиране на различни обороти. 


Обичаше да слуша оборотите на миксера и да гледа как перките потъваха, губейки се в розовия цвят, а после изплувайки, завихряха  около
себе си ягодови, месести нишки от дълбините на купата.
 Обичаше да гледа, как от лепкава и полутечна консистенция, ягодовата смес се превръщаше в кремообразна розова планина от пухкав и ароматен крем, в истинско розово изкушение, изпълващо купата с връх.
Често подлагаше на експерименти плътността на ягодовото изкушение в неговия завършен вид, обръщайки купата с главата надолу, но по-голяма бе вероятността, бухналият като розов облак крем да полети нагоре, отколкото да се озове в безформено розово петно върху пода. Кремът никога не напускаше купата току-така, само и единствено с нейно позволение.
Заключителната част, която с времето се бе превърнала в неин любим ритуал, понякога бе предпочитана от самата консумация на готовото ягодово изкушение. Обичаше и предпочиташе да обира детайлно, без да пропуска милиметър, остатъците от сладкия крем, полепнали по стените на купата. Понякога използваше лъжичка, но само понякога. В повечето случаи не се замисляше, а лакомо и по детски се нахвърляше върху остатъчните, ягодови следи, оставяйки следи върху следите с всеки един от петте си пръста на ръката и когато приключеше нослето винаги биваше като напудрено с розова помада.
 *  *  *  
Ягодовите лехи отдавна вече ги нямаше, но мястото продължаваше да го има, покрито от плътен зелен килим, по който стъпвайки, босите крака потъваха.
Тя седеше в средата и вкусваше от ягодовия крем, приготвен от купешки ягоди, расли в нечия чужда и непозната градина.


Вкусът бе същият и все така препращаш към нейната ягодова история, писана някога, именно тук, от някой друг, който вече отдавна го нямаше, но която история тя искаше още дълго да разказва.

Наближаваше сезона на дивите ягоди. Знаеше точно, къде растяха, хаотично разпръснати и подканващи. Може би беше време да опише тяхната дива и ягодова история  и после още дълго да я разказва.


събота, 18 март 2017 г.

"Скъпа ми Агнес..."

Скъпа ми Агнес,
Зимата се измори да ни гостува и отегчена си замина. Видях я за последно преди броени дни, за по-конкретно, в един следобед изгубен и студен. Преметнала през рамо бялото си наметало, изчезна, завивайки зад ъгъла (дори глава назад, за да се сбогува не обърна) и нещо кара ме да мисля, че повече едва ли ще се появи. От този ден и оттогава никой на нейна следа не е попадал. 
Жасминът в двора едва дочакал, покри се в уханни бели цветове, които вечер във въздуха проправят пътечка ароматна. Дори и със затворени очи, ароматът пътеводен не позволява да се загубиш в мрака. Бадемът в съседство не се поколеба да разцъфти, отрупал своите клони в срамежливи, нежни цветове.

Скъпа ми Агнес, спомняш ли си двора, бръшляна и лехата с холандските лалета? Спомняш ли си, как търкаляхме се по тревата, а после задъхани отпивахме от най-жълтата, лимонена лимонада, поднесена ни от баба?! Спомняш ли си слънцето и слънчевите зайчета, които се надбягваха, изчезваха и пак се появяваха в сянката на ореха?
А после, после неусетно някак си пораснахме, но въпреки това не спирахме да пълним бурканчето със спомени неосъзнато.

Скъпа ми Агнес, спомняш ли си съботните утрини, в които по пижами и сънени все още, отпивахме на малки глътки от ароматното кафе, дърдорехме си по съседски на балкончето и клюкарствахме какво ли не, понякога с часове?!? От безгрижие понякога дори ни доскучаваше!

Скъпа ми Агнес, отново събота е. Чета писмото ти и пак го препрочитам. Пътувало е дълго от Австралия, но все пак успяло е да ме намери. Клеймото на плика, почти не се разчита, но пощенската марка-гланцирана, на жълти, разцъфнали лалета, не е помръднала от мястото си. Чета те и сякаш пием заедно кафе.


Позволих си да си купя няколко лалета, за настроение, от бабата на ъгъла, продаваща лалета. Избрах ги да са жълти. Едва ли са холандски, но това е без значение. Постарах се да подбера декора; да се доближа поне малко до „тогава“, до онези дни, и съботи и времето, когато заедно скучаехме безгрижни, реещи се сред облаци от мечти. Тогава, когато Австралия ти се струваше космически далечна. Сега, когато ти си там, разбирам космическия смисъл на „далечна“. Знам, не всичко е, както тогава. В наши дни не се намира лесно лимонада, но вместо лимонада, приготвям пухкаво кафе с пяна в чаша на лимони.


Чета писмото ти и пак го препрочитам. Думи подредени в стройни редове, описващи картини, места, пейзажи, истории за други светове. Поглъщам всяка твоя дума, всяка новина. До края стигам, отпивам глътчица кафе и пак в началото се връщам. Прекрасно е, когато получавам новини от теб, когато теб те има, дори и някъде там.
Вземам лист хартия, химикал и започвам да подреждам мислите си в стройни редове…в заключение добавям:
„Скъпа ми Агнес, приятелко, космически далечна, липсваш ми, където и да си, прегръщам те горещо и с нетърпение очаквам да те видя, някой ден, на чаша лимонада, по рецептата на баба.“



*Посвещавам на всички момичета, мои приятелки чудесни, където и да се намират те, близки или космически по-далечни и искрено се надявам на среща с всички тях, била тя случайна или не.