неделя, 1 април 2018 г.

♡ Славей и Чучулига ♡


Самотен върху клон, едва напъпил, люлееше се славей, лек като перце. Беззвучен в самотата си той чуваше единствено и само гласа на малкото си сърчице. А то не спираше да тупка и говори. Говореше му нежно, сякаш четеше музика по нотни редове, но славеят мълчеше.

Сегиз-тогиз на Вятърко му доскучаваше, подухваше и рошеше на славейчето перушинестите му криле. И сякаш го подканваше да полети, да се издигне широко над земята, да извие глас, да почурулика високо в небесата.

Наоколо бе пролетно и приказно красиво, но славеят мълчеше. Мълчеше защото беше сам сред цялото красиво.

Пролетта сновеше със своята палитра в ръка и безспир твореше неуморно. След всяка нейна грациозна стъпка поникваха цветя. Погледнеше ли към малко цвете то тутакси разцъфваше, калинките пък засрамени се изчервяваха, пред приказната ѝ снага и път ѝ правеха; небето в нейна чест редовно в светло синьо ѝ кокетничеше; на облаците им беше забранено да сменят често настроение и можеха да се придвижват (незабележимо призрачно за предпочитане) покрити единствено с бели наметала.

И докато сновеше насам-натам със свойта четка в ръка, рисувайки тревички, цветенца и слънчеви отблясъци, Пролетта за миг застина, защото го съзря…


Самотен върху клон, едва напъпил, люлееше се славей, лек като перце. Люлееше се тихо и безшумно. 
Пролетта ослуша се, но славеят не спираше да се люлее все тъй тихо и беззвучно. Не пееше, не чуруликаше. И беше тъй тихо навсякъде, че Пролетта дочуваше единствено туптенето на малкото му сърчице. А то не спираше да тупка и говори. Говореше тъй, сякаш четеше музика по нотни редове.


Пролетта заслуша се във всеки такт и всяка нота, заслуша се в ритъма. Сърцето ѝ подсказа, че някой страдаше, защото търсеше любов.


Пролетта сновеше и твореше. Даряваше живот, разпръскваше надежда и любов. Повика Вятърко и нещо тайно му пошушна.
И вятърът издигна се високо. Помоли учтиво облаците небето да напуснат (по-нахалните от тях наложи се да поиздуха) и се зае думите на Пролетта да предаде нататък…надлъж и шир по земята.
Вятърко духаше и шумеше, из клоните на храсти и дървета шумолеше. Обхождаше високи и ниски места. Търсеше из гори, равнини и поля. С всеки споделяше посланието на Пролетта и през цялото време се надяваше тайно, дано да успее.

Върху клонче леко напъпило и целунато от пролетта, се люлееха две нежни пернати създания, сгушени в прегръдката на любовта.


Той я бе чакал, без да знае коя е, цяла вечност, точно в тази част на света. 
Тя бе го открила без карта, долитайки от другия край на света.
Случайно или не всеки откри другия.


Чучулига и славей гласовито заедно си партнираха в нежна мелодия, говорейки си на свой собствен език. Никой не разбираше, какво точно си казваха, но всеки се наслаждаваше на звучния им рефрен.


Чучулига и славей-две малки песнопойни птички, които не стихваха с дни. Не замлъкваха за миг дори, пейки и възпявайки любовта.

 ♡ ♡ 


(...Пролетта намигна на Вятърко и му благодари, а той се сгуши мълчаливо в клоните напъпили и продължи, заслушан в рефрена да си мечтае...)


сряда, 21 март 2018 г.

Looking for the Summer


Кой открадна лятото и къде го завлече?

Кой похити го, дали нарани го?

Моля ви, дайте ми малко фенерче!

На спасителна мисия тръгвам, 

потеглям и обещавам да го открия

и отново тук да го доведа,

но не гарантирам, кога точно

ще се случи това…




…СНЕЖНАТА ТОПКА…

Наближаваше обяд. Теди седеше върху своята прецизно изваяна снежна топка с вперен взор към хоризонта и недоумяваше, къде се бавеше лятoто?!? Цяла сутрин бе търкалял топката по протежението на морския бряг, от единия му край до другия и обратно. В началото бе малко и невзрачно бяло топче, но с всяко следващо търкаляне снегът полепваше по топчето и то ставаше все по-голямо и по-голямо. Теди искаше да се отърве от снега възможно най-бързо. Със средно темпо за сезона, при тези климатични условия, с тази скорост на вятъра и при това слънцестоене, до вечерта Теди възнамеряваше да отърве брега от снега.

* * * * *

Наближаваше обяд. Теди седеше изморен върху своята прецизно изваяна снежна топка с вперен взор към хоризонта и негодуваше, защо се бавеше лятoто. Недоумяваше негодувайки и негодуваше недоумявайки.


Какво се опитваше да докаже зимата с това свое натрапчиво присъствие, разстилайки безцеремонно белоснежната си мантия надлъж и шир, се питаше той?!? Не можеше ли да присъства по-дискретно? По възможност едва незабележимо дори? Не се ли чувстваше неудобно? Приличаше на неканена гостенка в неподходящото време и на неподходящото място. 
Зимата не бе желана и добре дошла и Теди не си спомняше изобщо някога да я бе канил. Кой изобщо бе поканил тази натрапчиво безцветна зима? Зимата си беше скучна, самотна и студена и според малкото мече с голямо сърце, тя нямаше и не биваше да има нищо общо с морето. Бялото на снега никак не подхождаше на синьото на морето. Синьото имаше своите нюанси и те му бяха напълно достатъчни.

Всъщност денят бе по-прекрасен от всякога, дори и зимен, дори и снежен, дори и студен. Достатъчно слънчево озарен, че да позволи на Теди
да си въобразява и фантазира, как лятото приближава. Дори и да избавеше брега от снежната покривка, съвсем вероятно бе много скоро отново да натрупа. Достатъчно бе зимата само да щракнеше с пръсти.

И докато се взираше в хоризонта, му хрумна гениалната мисъл, вместо да тръпне в очакване на лятото, той сам да тръгне и да го потърси. Знаеше ли, при повечко късмет, можеше да го засече някъде по пътя. Нищо не губеше, дори напротив, печелеше време. Ако тръгнеше на време…, колкото по-скоро откриеше лятото, толкова по-малко щеше да го чака.

…ШЕЙНАТА…

Не си спомняше от колко дълго време я имаше, но знаеше, че я има за всеки случай, въпреки че точно този случай не беше като всеки друг, защото не всеки ден някой, някъде поемаше в търсене на лятото. Представи си шейната като каляската, която триумфално щеше да въведе лятото в неговите морски владения.
Реши да поеме към върха. От високо всичко изглеждаше по-различно. Хоризонтът бе по-ясен, а мисълта кристално чиста. Нищо и никой не можеше да го разубеди в собствените му намерения. От него самия зависеше успеваемостта на тази смела и утопична мисия. Теди положи ръка върху малкото червено сърце и усети трепета от вълнение, който постепенно го обгръщаше. Знаеше, че не бе сам. Емоцията го бе завладяла и нямаше да го предаде до края на това пътуване, колкото и дълго да се окажеше то.
Теди стисна силно канапената връвчица на малката си шейна и потегли нагоре към върха…, в търсене на лятото.

…СОЙКАТА ПРИСМЕХУЛКА…

        Пътят минаваше през рехава гориста местност, но за малко мече като него, това си беше истинска тилилейска гора. Теди вървеше озъртайки се плахо около себе си. Снегът хвърляше ослепителни, каратови отблясъци върху неотъпканата пред него пътека.
Сенките преобладаваха, чертаейки странни и несъразмерни форми върху снежната пухена завивка. От време на време някой бодлив храсталак протягаше своите клони, готови за костелива схватка, но Теди не им се даваше и винаги успяваше да им се изплъзне умело. Някъде неопределено къде в далечината, отекна присмехулният крясък на сойка. За миг Теди се почуди, дали не се присмиваше на него?! Обърна се назад. След себе си оставяше отъпкан снежен коловоз, който нямаше да го затрудни да се върне обратно по всяко време...точно сега, веднага…
Миг колебание. И отново сойката присмехулка…, навярно снежна пратеница, с мисия да го разколебае и откаже. Няколко слънчеви лъча в далечината заиграха върху заскрежения безкрай, сякаш показваха пътя и продължението. Прокрадналото се колебание се пукна като сапунено мехурче след кихавица. Теди стисна още по-силно канапената връвчица на малката си шейна и продължи. Снегът хрупаше, и скърцаше, и скрибуцаше и в тези звуци имаше почти същото очарование, така както в хрупащия, скърцащ и скрибуцащ пясък, полепнал по ходилата, след топъл летен дъжд.
Лято, къде си? Лято, идвам, за да те открия. Идвам за да те посрещна и поканя.

..ВЪРХЪТ…

Захласнат в отброяването на хрупащите снежни стъпки и топлите мисли за летните месеци, Теди неусетно се бе озовал на върха. От високото на върха се откриваше невероятна гледка, която го остави безмълвен. Изморен от дългия преход от ниското към високото, Теди поседна върху своята шейна  с вперен взор към хоризонта знаейки, че там някъде се криеше лятото.


 От високо се виждаше всичко в ниското и още толкова по-надалеч. От високо морето изглеждаше по-синьо, по-дълбоко и всепоглъщащо. Снежната рамка придаваше още по-силен контраст на синьото; безкрайното морско синьо; синьото на морето; синьото на лятото. Бялото се опитваше да превземе синьото, но синьото бе непревземаемо, дори и през зимата.

Затънал в преспи до колене, Теди не усещаше студ. Мисълта за лятото топлеше малкото му и храбро сърце. А малкото сърце топлеше на свой ред него. Стана му толкова топло, че захвърли раирания си шал.



…СНЕЖНИЯТ ЧОВЕК…

И тогава го съзря. Буквално на хвърлей разстояние от себе си. Беше се захласнал в хоризонталното синьо и не го бе забелязал. Почувства се неловко в присъствието на бялото топчесто образувание, застанало неподвижно с гръб към морската шир. Някой нарочно ли бе го поставил извян с гръб към морската шир или Снежният човек не случайно се правеше на сърдит?!? От къде идваше? Чакаше ли някого? Търсеше ли нещо?
Истината бе, че всеки от двамата се надяваше, и очакваше и търсеше, това, за което истински копнееше с цялото си сърце, независимо дали ставаше дума за храбро мечешко или снежно сърце…
И ако за Теди краят на зимата вещаеше ново начало, то за снежната топка зимата беше всичко, което познаваше.


Завързаха разговор. Оказа се, че само преди броени дни снежното топче е празнувало своето сътворение и своя първи рожден ден. Бе изникналo от бялото нищо, изваянo от малките ръчички на едно малко момиченце. Нищо неподозиращo за света снежно човече, за цветовете, за сезоните, за топлото и студеното, за бялото на снега, за синьото на морето, за студеното на зимата и за топлото на лятото.
Беше изваяно с гръб към морето, но не по собствена воля, просто малкият творец бе погълнат от пухкавия сняг, който рядко удостояваше с присъствието си морския бряг, а морето бе неговата муза. Затова докато творяха малките ръчички в топли ръкавички, очичкте поглъщаха с наслада морското синьо.
Но после, после малкото момиченце просто си тръгна. Снегът, колкото и занимателен не бе пластелин и малките ръчички усещаха неговото пощипване. Снегът бе временно забавление. Всички го обичаха, докато очакваха лятото, но не толкова, колкото самото лято.
        Снежното човече не познаваше лятото. Дори не бе чувал за него. Единственото, което виждаше около себе си бе снежното бяло (също толкова бяло, колкото и самия него), а от морето долавяше единствено вълнообразното шушукане на вълните от върха.
        Теди му разказа за палитрата от цветове, различни от бялото. Разказа му за морето, което не виждаше, а единствено чуваше. Разказа му за сезоните. Теди разказваше разпалено, рисувайки живи картини, а Снежният човек поглъщаше жадно всяка негова дума. Светът му се стори красив и уютен, дори и тогава, когато Теди продължи с разказа си за слънчевото, топлото и топящото. Снежният човек не се почувства дори за миг разочарован, тъжен или сломен. Дори не си представяше края. За него краят бе непознат и непонятен. За него бе важно единствено началото-тук и сега.

…ЕПИЛОГ…

        От високото на върха Теди съзерцаваше хоризонта. Там някъде със сигурност се спотайваше лятото, но Теди осъзна, че не биваше все още без време да го кани. Лятото не бе вече за него приоритет.
Сърчицето затуптя и му проговори.
Бе открил приятел, който имаше нужда от него, точно тук и сега. Приятел, който преди да се разтопеше, заслужаваше да опознае света.

       …Търсенето на лятото можеше и щеше да почака…



неделя, 11 март 2018 г.

♡ SPRING and LOVE ♡


 ♥ Пролетта и любовта си партнираха съгласно негласно приет закон. Елегантно пристъпваха и обгръщаха с нежност началото, потънало в своя тих покой. Копнежът-нестихващ, пулсиращ и опиянителен уверено ги съпътстваше. Усещането, неописуемо почти винаги, пърхаше наоколо
заразително гъделичкащо. 

     ♥  Пролетта твореше със ситни боси стъпки и живително дихание. Пролетта създаваше магия със замах. Докосваше, пробуждаше, целуваше и вдъхваше живот. И тишината мигновено застиваше в забрава, заглушена от хилядите млади, живи мелодии и цветове.

        Защото пролетта бе начало за живот…
        Защото пролетта бе любов…

♡ ♡ ♡

♥ Във въздуха се носеше ухание на любов. Любов по-чиста и от момина сълза, неподправена и истинска.

♥ Копнежът издържал стоически на най-студената и дълга зима, херметически затворен в дълбините на човешката душа, сега стократно бе по-силен и от най-безмилостната вихрушка снежна на света. Копнежът завихряше в себе си страст бурна за ново начало и глътка живот. Копнежът не можеше да бъде още дълго потискан. Копнежът жадуваше за глътка свобода. Неистово се бореше да изплува и да се срещне очи в очи с любовта. Достатъчно му бе да я вдиша за минутка само една. След минутка копнежът се носеше върху крилете на любовта. 


♥ Във въздуха се носеха звуците на пролетта…звънки, кристални, чуруликащи и нежни, трептящи като струна в ранно утро край  огледална сълза. От тишината на зимата почти не бе останала следа. Тя чезнеше, топеше се като шепа сняг в дланта на пролетта. 


♥ Сладкогласен славей извисяваше мелодичен напев в търсене на своята чучулига любима. Крилати, пърхащи, хвъркати рисуваха във въздуха полифонична картина със звучната палитра на пролетта.

♡ ♡ ♡

♥ Появи се в градината по-рано от всички останали, съчетало в себе си по необикновен цветови начин началото и края. Края на една тегава зима и началото на една дългоочаквана пролет.


♥ Цветовете му вплетени в нежна прегръдка бяха запечатали в себе си спомена за бялата зима и тревисто-зеленикавия нюанс на пролетната перспектива. Сякаш не желаеше да разцъфне. Сякаш не желаеше белия спомен да отлети. Ревностно пазеше бялото, но някак си бе позволило на зеленото над него в меки нюанси да бди. Двата цвята-зеленото и бялото бяха неделимо съкровено цяло.


♥ ЛалеТо не пазеше тайна. Не бе нито дар, нито знак от съдбата, очакващ да бъде разгадан. Със своята нежна осанка, макар различно и единствено в градината сред десетки други цветя, то знаеше, че избрано бе да разцъфне, докоснато от невидима ръка още в първите дни на пролетта.

ЛалеТо бе повик, копнеж необятен.
ЛалеТо бе любов, вдъхновена от пролетта.



вторник, 19 декември 2017 г.

В търсене на Зимата

Залепен за кухненския прозореца Теди чакаше нетърпеливо Зимата. Той все Я чакаше, а Тя като че ли се инатеше и все не идваше. Нима му беше сърдита? Или пък навярно се бе отегчила от белия цвят и от студения сняг? Ами ако ли ненадейно бе похитена? Ако някой бе Я отмъкнал за личен трофей вместо крокодилска кожа или пък рог на носорог? Или просто за лична изгода подлъгал Я бе…?! Някой, обитаващ Екватора, вманиачен на тема зима, който тайно мечтаеше да обуе дебели шушони и зимни панталони?!?
Снегът все се бавеше, въображението на Теди рисуваше все по-нереални картини, а въпросите му без отговор лавинообразно растяха. Дървеният под пред перваза на кухненския прозорец бе заприличал на протрита снежна писта без сняг с впити следи от  стола, който малкото мече с голямо сърце всяка сутрин и вечер примъкваше и отмъкваше за по-добра видимост от своята наблюдателница.
Притесняваше се да не пропусне първия сняг. Моряшкият му раиран ансамбъл все повече го натъжаваше. Разходките край морето успяваха да прогонят донякъде носталгичната нотка и притесненията, но истината бе, че понякога дори и моряците си мечтаеха да покарат ски или да се повозят с шейна. Мекият пясък беше приятен на допир, особено през лятото, но усещането да потъваш в дълбоките и меки преспи или звукът от хрупащ и скрибуцаш под тежестта на стъпките сняг, бяха незаменими  и несравними. След дълбокомислени съждения, Теди почти бе убеден, че снежинките умишлено бойкотираха генералната репетиция, което пряко щеше да повлияе на самата премиера!!! Светът имаше нужда от малко белота, която да заличеше петната натрупани през годината.
Странно как хората копнеят за лятото и неговата жарка натура, а приемат Зимата като досадна даденост, която се налага да изтърпят. Но започне ли Тя да се бави малко повече от обичайното, всички започват да милеят за Нея и да тръпнат в очакване.
Теди отдавна се бе отказал да слуша прогнозата. Предпочиташе да се вслушва в природата, която казваше много, но малцина я чуваха. Дните се нижеха-слънчеви, хладни, дъждовно-есенни, влажни, мъгливи, леко напудрени и облачни. Времето препускаше. Наближаваше Коледа, но от Зимата нямаше и следа.
Теди се замисли и реши, че просто чакайки не би постигнал нищо. Трябваше да се направи нещо, с което да предизвика Зимата, да Я подмами, да си Я върне обратно. Припомни си някои стари и забравени ритуали, подобно на индианците, които приканваха с песен проливния дъжд, с тази разлика, че Теди не беше индианец, не пееше добре и имаше нужда не от дъжд, а от хрупкав сняг.

Теди се отказа от сутрешните и вечерни караули. Така или иначе във въздуха нямаше и грам следа от ухание на Зима. Затова промени тактиката. Всяка сутрин след като слънцето се покажеше на хоризонта той изваждаше цялата налична екипировка включваща шейна, ски, щеки и всякакви допълнителни аксесоари и концентрираше цялото си внимание, за целия ден върху нея. Така съзнанието му не бе преследвано от налудничави мисли за това „Кой бе похитил Зимата“ и не си губеше времето безцелно в безконечно чакане. След близо седмица, след като грижливо бе полирал ските, лакирал шейната и бе закърпил  дупката от молец на любимия си раиран шал, Теди бе почти убеден, че Зимата през цялото време тайно от някъде го бе наблюдавала и с действията си е успял да Я умилостиви. Но за голямо негово разочарование, дъждът бе постоянен в агрегатното си състояние.
Теди бе тъжен и на ръба на отчаянието. Всеки негов опит се оказваше неуспешен. В момент на слабост като този, Теди имаше склонността да взема прибързани решения, за които после съжаляваше. Идеите захвърлени на заден план се възползваха от моментната му слабост и започваха да го засипват една след друга. Можеше да загърби сушата и да се отправи на далечни плавания по топли морета. Достатъчно бе да развърже и захвърли своя плетен раиран шал-единствената топла връзка, която го свързваше с утопичната Зима.
Унесен в собствените си мисли, Теди полека заклюма и не разбра, как неусетно дрямката го обори напълно и той потъна в дълбок сън. Заспа и започна да сънува.
Сънуваше, как си прокарва пъртина през дълбокия сняг, теглейки шейната в търсене на  следи в снега (сред толкова много сняг Зимата със сигурност бе минала оттук), но както и да обходеше с поглед хоризонта, пред него надлъж и шир заслепително блестеше една равна и неотъпкана заскрежена проекция. 


Можеше да продължи към хоризонта ако не бе чокащия върху кухненския перваз клюн на нахален врабец,  който го извади от сладката му дрямка. Теди се сепна като в първия момент още сънен не успя да разбере, къде се намираше, но слънчевите лъчи, които го гъделичкаха по нослето бързо го приземиха в действителността,  където всичко си беше по старому.
Огледа се. Денят беше безличен, макар и слънчев. Теди обичаше топлото време, но в неговия класически аспект. Сезоните не биваха да се пререждат, а трябваше да следват естествения ход на времето. Теди съвсем се бе объркал, но това, което със сигурност знаеше бе, че спешно трябваше да открие Зимата и ако се наложеше, да Я довлече дори в тези ареали против волята ѝ.
Вече бе открил начин за телепортация и реши да го следва неотменно. Така и така скучаеше през по-голямата част от времето, един хубав сън нямаше да му навреди. А и нали си беше мече, а мечетата обичаха зимния сън. Макар че, в неговия случай сънят можеше да се нарече с всякакви други имена, но не и зимен.
И така Теди започна да заспива без време, по всяко време. В началото му беше неестествено, но после замени овцете със снежинки и въображаеми снежни човеци и така се унасяше мигновено.
Сънуваше снежни пътеки и покрити със скреж борови иглички. Сънуваше как се спуска по стръмното с шейната, как изкачва заснежени баири. 


Сънуваше и в съня си изживяваше невидимото присъствие на Зимата. И всеки сън го отвеждаше все по-близо и по-близо до Нея.

Събуждаше се и през краткото време, в което бе буден с разочарование установяваше, че Зимата не бе успяла да се телепортира с него, затова заспиваше отново. Спеше, сънуваше, пътуваше в съня. Събуждаше се и отново заспиваше. Беше го яд на всички онези кафяви мечки по целия свят, които точно в този момент спяха непробудно и щяха да спят до пролетта, така че не им се налагаше да търпят постоянни разочарования. Те просто спяха и нищо не чакаха.
Беше го яд и на всички онези бели мечки, които точно в този момент се търкаляха по ледените късове на Арктика или ровеха нос из пухкавия сняг, приемайки го като даденост, без да си дават сметка, че там някъде, едно мече с малко, но истинско и туптящо сърце копнееше за Зимата.
Ако можеше, ако успееше само да я срещне в някой свой сън, може би щеше да поговори с Нея и да Я убеди да се завърне отново в истинския свят. Но Теди не можеше постоянно да спи и да сънува. Затова взе трудното, но премислено и окончателно решение да сънува за последно нейно величество Нея, Зимата. Даде честна дума пред себе си, че ако и  този път не съумееше да Я открие, нямаше да опитва повече. Не поне за тази година.
Вечерта преди нощта на съдбовната истина, Теди се приготви за сън подобаващо. Избра възможно най-меката възглавница и най-пухкавата коледна завивка. Легна, преброи 154 падащи и още толкова разтопени снежинки и потъна в обятията на Сънчо.
И отново същият сън…. Бродещ сред белотата на снега, озъртащ се сред тишината и търсещ за следи, оставени в снега. Шейната теглена от него оставя снежни коловози, маркиращи пътя на безконечното му странстване. Ако той не откриваше следите на Зимата, така поне Тя можеше да се ориентира и не той, а Тя него да намери.

Започва да вали. Малки сърца вместо снежинки валят от небето. 


Не са нито дъждовни, нито снежни. Просто сърца, сипещи се от нечии шепи. Някой му дава знаци. Теди трябва да разчете тези знаци. Малкото сърчице трепетно тупти, сякаш ще изскочи. Тихо е. Блажена тишина предвещаваща случващото се. Теди надига глава и Я измерва с поглед-от главата до петите и обратно. Тя, в целия си блясък и величие, го наблюдава благо и дори и безмълвно сякаш казва хиляди неща. Протяга ръка над него и бавно разтваря длани, от които се посипват стотици, хиляди, безброй видими и невидими снежинки. 


Толкова е тихо, че се чува как снежецът меко се стели и покрива земята със своето пухкаво покривало. Усмивката на Теди не слиза от лицето му. Сълзичка на щастие потича по мечешката плюшена бузка, но падаща снежинка я близва с езиче и двете се сливат в едно.

Една малка ръчичка подръпва нежно Теди за шалчето и го измъква от топлите му покои. Малкото момиченце грижливо полага Теди на перваза на кухненския прозорец и започва въодушевено да му говори, сочейки през прозореца. Теди все още сънен съзира пред себе си единствено нахалния врабец, който подскача от крак на крак. Странно, как нежно и тихо подскача този врабец, а след себе си оставя малки следи в….снега. Сняг, нима Теди съзираше сняг?!? Нима сънуваше?!? Не, не бе сън. Малкото момиченце подскачаше тържествувайки пред малкия кухненски прозорец и огласяваше целия дом със звънкото си гласче. Теди обичаше това гласче и това малко момиченце.
Оказа се, че никой не бе взел Зимата за заложник, нито за личен трофей. 
Теди ли в съня си бе Я открил и поканил наяве или Тя бе последвала неговото малко сърце?!? Отговор не беше нужен, защото Тя вече бе тук.


През кухненския прозорец Зимата му намигна и нарисува със скреж едно малко сърце. 


Посвещавам на всички малки и пораснали деца, които обичат снега и приказките и които търпеливо дочакаха нейно Величество Зимата.

неделя, 29 октомври 2017 г.

Разпознат спомен от миналото

Сутринта бе хладна и невзрачна и също толкова несговорчива, колкото времето вътре в Нея. 
Есента вече трайно настанила се в своите владения, независимо от ярките си контури и багри, звучеше минорно, дори и през прозореца. Меланхоличният аранжимент изпълваше цялото пространство, но учудващо и незнайно защо не въздействаше потискащо. Тишината на ранното есенно утро говореше и можеше да каже много неща, достатъчно бе да се вслушаш в нея и да поискаш да я чуеш, а Тя умееше да я слуша и попиваше всеки неин шепот.
Така се бе заслушала в тишината на есенната утрин, че съвсем бе изгубила представа за времето. Когато се осъзна, утринният часовой се бе оттеглил в заслужена почивка и на негово място бе застъпил, противно на очакванията, един прекрасен есенен ден, обгърнат от мека, кадифена топлина.
Първото нещо, което ѝ хрумна, че може да прави в един ето такъв ден, бе да се порови из есенната шума. Обу гумените ботуши и излезе на двора. Слънцето заигра закачливо по лицето ѝ, а Тя на свой ред му се усмихна закачливо. Изглежда, че времето бе променило навъсените си намерения и предаваше заразително слънчевото си послание.
Орехът я посрещна с килим от златна шума. Изглеждаше оголен, но не се чувстваше ограбен. Бяха се договорили с есента да бъде благосклонна към неговата орехова мантия. Нито едно листо не биваше да си отиде с вина, че изоставя ореха, нито с наранено достойнство. Техният край завършваше с елегантен и плавен въздушен танц, на фона на тихото речно ромолене, в който танц наивно си партнираха с вятъра, а той умишлено флиртуваше с тях. И така докато не докоснеха песъчливата земя под своя стар и престар орех.
Тя не спираше да се рови из шумолящата шума, завихряйки над себе си истинска дъга от есенни листа, а после се къпеше в златен дъжд от есенна шума и прахоляк. Косите ѝ –небрежно вчесани, бяха полепнали с начупени и прегорели от есенната слана листа, но това изобщо не я притесняваше. Парфюмът от есенна шума правеше изживяването още по-истинско.
На това място времето сякаш беше спряло (всъщност винаги спираше или поне Тя самата така си въобразяваше) и един ден се равняваше на цели два, а няколко часа-на цял един ден. Сега повече от всичко Тя ценеше времето (беше се научила да го цени от известно време). Времето, в неговите истински форма и смисъл. Времето, извън онова абстрактно и безконечно ежедневно центрофугиране. Времето, съхранено в малките неща и спомените-дълбоко скритите, но лесно разпознаваеми.
Осъзнала, че малко или много бе нарушила покоя на речния бряг, Тя виновно се оттегли. Все пак есента обичаше покоя и тишината. Обходи двора няколко пъти със скръстени зад гърба ръце, докато погледът ѝ не попадна върху старата сушина*-единствената стара постройка от миналото, която не бе подложена на префасониране през годините и която продължаваше буквално да изпълнява своите роля и функции. Сушината, в която освен, че винаги бе сухо и складираше оръдия на труда, ревностно криеше забравени от хората и времето предмети, без грам стойностна употреба, но съхранили безценен спомен от миналото.
И така, твърдо решена да попътува във времето, Тя отвори скърцащата врата на сушината и макар и слънчево навън, Тя се скри на сухо вътре.
=========================================

Така се бе заслушала в тишината, обгърнала мрачната и схлупена постройка, че съвсем бе изгубила представа за времето. Когато се осъзна, в ръцете си държеше прашната облегалка на един стол, който тътрузеше към речния бряг. Денят продължаваше да бъде все така есенно-прекрасен, обгърнат от мека, кадифена топлина.


Старият оголен орех гледаше от високо стария и прашен стол, стъпил върху прегорялата, ръждясала есенна шума и вече си спомняше. Скоро спомените изплуваха и при Нея, така истински и разпознаваеми. Сякаш тогава беше сега.
Прокара длан върху гърба на стария стол и неговите ръждясалите гайки. Усещаше неравностите на дървото, всяка една драскотина и всяка една миниатюрна дупчица, сътворена от стотиците невидими дървояди, които продължаваха да прояждат своя дом, докато той все още продължаваше да бъде техен дом, съществувайки захвърлен и забравен.
Дърворезбата все така царствена в своята митологична символика, сякаш говореше и разказваше…Герб като от царска корона, описан в кръг…


Разцъфнало приказно цвете, осеяно с невидими под своите листа бодли и рамкирано в рамка, подаващо плахо глава през малка ключалка…


А Тя, Тя на свой ред шпионираше миналото и преследваше спомена. Спомена за бабиното сладко и сладкото в лъжичка; спомена за кафето от леблебия; спомена за есените тогава и столовете, достатъчно на брой-за всички онези, които вече ги нямаше.


Разпознат веднъж, споменът звучеше ясно и мелодично. И унесена в неговото звучене, Тя реши да интерпретира с нови аранжимент и аранжировка.
Умело подбра подходящи предмети от миналото, които да звучат в унисон с разпознатия спомен. Разпръсна свежи цветя сред падналите есенни листа, както и няколко детелини.


Никой от статистите не претендираше.
Всеки детайл контрастираше по свой особен начин, но в действителност  фокусът бе върху спомена-разпознаваем, истински и все така жив.
=========================================

Листата продължаваха да падат в елегантен и меланхоличен есенен танц. Кафето с леблебия отдавна бе изстинало. Някой бе преполовил бурканчето със сладко, а столът беше останал само един.
Фокусът постепенно се размиваше. Предметите избледняваха, но не и споменът. Споменът продължаваше да бъде все така ясен, напълно разпознат и все така любим.



=========================================

* Сушина-Лека постройка, която предпазва от дъжд или сняг; навес.

неделя, 27 август 2017 г.

Tea Time


Ранен августовски следобед. 
Един от онези последните и изнизващи се следобеди от августовската картотека, застинал в монотонното жужене на прелитащи над реката всякакви разни бръмчащи и жужащи.

   Август дори и към своя край стоически отстояваше своите летни позиции и твърдо бе решил да се държи на положение до самия край, напускайки достойно пределите на безгрижния, летен бохемски епос. Защото завършекът на всяко едно начало бе също толкова важен, както неговите начало и среда. 
А завършекът, особено летният, трябваше да е подобаващ, за да можеше да запечата царствено скъпите летни спомени.
        Теди се бе настанил доволно върху стария бигор и наблюдаваше течението на реката-все така праволинейно, а реката-все така ромоляща.
Нима реката не скучаеше, въвлечена от еднообразието на дните си и своите посока и ритъм? Все така покорно течаща, все надолу, следвайки течението?!
Нима не ѝ бе хрумвало, да се обърне срещу течението и да потече нагоре, по-пенлива, по-буйна и по-звучна?
А може би това покорство ѝ харесваше?
А може би това не бе покорство, а истинска, осъзната и взаимна любов?!? И навярно течението бе пожелало точно тя да го следва. Точно него и точно в тази посока?!? А тя, тя се бе съгласила, по собствено желание. Защото в живота всеки следваше някого при различни параметри и обстоятелства.
Следобедът бе достатъчно горещ и задушен, дотолкова че екзистенциалният характер на мисълта допълнително нажежаваше атмосферата. Затова Теди реши просто да наблюдава и да се любува на картините, вместо да разсъждава. Нещо, което все още не владееше в детайли и всяко упражнение бе добре дошло.
Малка черна мравка настървено дърпаше към своята тайна обител, сгушена под земята, изсъхнало пеперудено крило…все така красиво, но изсъхнало. Какво ли щеше да го прави? Може би колекционираше пеперудени крила и вечер тайно си мечтаеше, как един ден ще полети с някое от тях. Ще се издигне над земята и ще лети, ще лети. Ще се издига, високо, високо, докато всички клечки, сламчици и пръчици се превърнат в малки, невзрачни и почти невидими точици. (Разбира се, че имаше и летящи мравки, но друго си беше да пърхаш с пеперудени крила).
Със сетни сили мравчицата придърпа крилото към отвора на подземното си скривалище и пеперуденото крило изчезна за миг някъде под земята, като засмукано от невидима сила, а тя на свой ред побърза да изчезне следвайки го.
Tea Time
Под сянката на стария орех бе достатъчно сенчесто, но все така задушно. Теди не съжаляваше за своя избор. Камъкът не се поддаваше на летните изкушения и се държеше на положение. Горещината можеше да се разгорещява, колкото си искаше, но той бе верен на нощната хлад, която вечер го обгръщаше и с която разговаряше на странен език, а през деня излъчваше нейните послания. Теди обичаше сянката на столетния орех и хладината на шуплестата варовита скала, покрита с мек зелен мъх. Необезпокояван от света на големите, тук той откриваше всичко, което трудно се виждаше с просто око на чаша чай с мляко, за по-изискано звучене или просто на чаша чай.
Паяжината все така старателно и грижливо поддържана от добрия стар и многокрак хазяин - паякът, създаваше отблъскваща обстановка за едни, но осигуряваше тайнствен и изгоден комфорт за други. Теди я харесваше заради нейната кадифена мекота, неподвластна на устоите на времето. Дори и най-тежките дъждовни капки, търсеха утеха в нейната прегръдка преди да попият в мократа земя. Но не всички имаха късмета на дъждовните капки. Малцина успяваха да се изплъзнат от измамната мекота, все така грижливо поддържана, за да примамва и храни своя творец и господар.
Понякога светът бе несправедлив в своята необяснима красота, си помисли Теди и веднага се улови, как съжденията му продължаваха да следват досадната аналитична нишка.
Tea Time
Теди отпиваше на малки глътчици от чая с мляко (за по-изтънчен вкус). Особеният аромат на букет от билки бе привлякъл любопитен царски пъстролет, който се надяваше да се присъедини към тихото моносоаре на Теди.  Теди никога не отказваше компания за кафе или чай, стига тя да бе в унисон с неговото вътрешно усещане и представа за Tea Time. И докато пъстролетът кръжеше царствено в търсене на одобрение и покана от домакина, високо някъде над ореха се чу величественият писък на сокола, пронизващ собственото му ехо.
Толкова много звуци и най-различни, познати и непознати. С всяка глътка чай, Теди отпиваще и от заобикалящата го фонетична палитра. Сравняваше звуците, откриваше нови. Спомни си за стрелкащите се бързолети и капризните, пискливи чайки у дома, край морето. Дали му липсваха? Мъничко. Но сега бе тук и навярно когато се прибереше отново там, тук и сега щяха също да му липсват. Дали по-малко или по-много щеше да разбере после. Тук и сега бяха по-важни от после.
Букетчето от омаен здравец и градински маргарити внасяха допълнителна стилистика в екстериорната почерпка. Внезапният лек повей на вятъра внесе известна прохлада, която не се задържа особено продължително и избяга, догонвайки вятъра, така както реката, гонеше, следваше и преследваше своето течение.
Навярно бе любов, помисли си отново замечтано Теди, въздъхвайки сърцато. Извади от вазичката една маргаритка и я подхвърли във въздуха. Искаше да я подари на забързаната августовска прохлада, но тя вече бе избягала.
Маргаритката направи лек пирует и се озова в реката.
Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича…Няколко листенца се откъснаха и продължиха сами по течението. Навярно бяха от онези, обичащите, които искаха да подшушнат тайно на течението за скритите чувства на реката.
Замечтан и опиянен от звуците на пейзажа, Теди отпиваше на малки глътки от чая и си съчиняваше истории. Въображението му рисуваше картини, отражение на невидимото с просто око.
Tea Time
Беше късен августовски следобед. Един от онези последните и изнизващи се следобеди от августовската картотека. Слънцето грееше по особен начин, но никой не го винеше за това. Преваляше, както и лятото.

Едно мече със сърцато сърце, седеше върху мъхестия бигор под стария орех и допиваше изискано своя чай, докато реката влюбено гонеше  течението.


Tea End