неделя, 2 септември 2018 г.

Седем дни в седмицата - КафеТО. Неделя


Септември влетя като хала със своята спортна кола. Пропусна червеното на светофара и с бясна скорост  по крайбрежната продължи.  Не биваше в никакъв случай да закъснява, особено ако някой го чакаше.  

        Стрелките показваха точно обратното. Настъпи педала. Изравни се с вятъра, на завоя задмина го и с ръка му помаха, докато застигаше времето. Пейзажът се сливаше, а скоростта го размиваше.

И докато стрелките се надпреварваха, Септември вече паркираше срещу кафенето на улица „Лятна“ Nо 122. Заключи колата и уверено се отправи към кокетна мъничка маса, в края на тротоара.

…Нея все още Я нямаше. Закъсняваше. Защо ли този факт не го изненада?!?

Налагаше се Септември да Я почака.


Срещаха се на това място всяка година. Кафенето им беше любимо. Собственост беше на Лятото. Тъжното беше, че точно тогава сезонът приключваше и кафенето затваряше. 

        Понякога Септември тайно разсъждаваше и се питаше, кое по-силно от двете желаеше…да срещаше Нея в края на лятото или да се наслаждава на своята първа и последна чаша лятно кафе, в кафенето на улица „Лятна“ Nо 122!?!


Лятото ги познаваше от самото начало. Още първият път, когато заедно ги видя, знаеше, че ще останат завинаги заедно-Той и Тя. Знаеше, че всяка година, ден преди да приключи сезона, в края на тротоара, на ъглова масичка то им поднасяше своето специално кафе, а те на бавни глътки от него отпиваха, разговаряха влюбени и се гледаха с часове.


И точно когато Септември се чудеше, дали изобщо някога бе закъснявал, а стрелките изморени от чакане, почти не вървяха…по тротоара, в своята прелест златтиста, стъпвайки тихо и леко се зададе Тя-Есента...Чакането си бе заслужавало.

И както традицията повеляваше, някъде в края на лятото, в кафенето на улица „Лятна“ Nо 122, на тротоарна ъглова масичка, Есента и Септември разговаряха влюбено, отпивайки от своето любимо, първо и последно за сезона кафе.



събота, 25 август 2018 г.

Седем дни в седмицата - КафеТО. Събота


Залисано в своето безгрижно амплоа, Лятото съвсем забрави, че скоро трябва да си ходи. Избягваше да мисли за това, макар да се налагаше. Но колкото във времето и да го отлагаше, моментът наближаваше. Дори да искаше да поостане, хазяйката отказа да приеме допълнително наеми. Обещала бе вече квартирата…на нов наемател, който бе предплатил всичките наеми ча-аааак до зимата.

Лятото се натъжи. Започна утрините да се излежава, пропускайки с изгревите сутрешното си кафе. Затвори се в себе, държеше се все по-хладно и странно, на инат на себе си и на всички есенни ветрове, които неусетно нахлуваха и неуморно флиртуваха със златните коси на Есента-тайния нов наемател.

Есента не бързаше да се настани. Не досаждаше. Присъстваше ненатрапчиво. Палитрата държеше си в куфара-все още затворен. Очакваше да й доставят четка и бои. А в градската галерия всички се вълнуваха, в трескаво очакване на нейните творби.


В ъгъла на стаята куфарът на Лятото бе подслонил два паяка. На паяците беше им добре и не възнамеряваха да сменят местообитание. Загрижеността на лятото оказа се прекрасно оправдание да поостане още седмица две.


А дните минаваха. Ту топли, ту не. И никой не смееше своя куфар да отвори. Лятото не искаше да напусне квартирата, а Есента не можеше да се нанесе, без своите четка и бои, защото доставката все още се бавеше. Палитрата лежеше на дъното на куфара и чакаше.


Лятото се скиташе из улиците мързеливо и лениво. Спомняше си и мечтаеше…, а Есента рисуваше на ум и тайничко го наблюдаваше. Истината бе, че никой от двамата не се забавляваше. И двамата тайно скучаеха, но никой не си го признаваше.


Един ден, в късен следобед, докато тупираше своите златни коси, Есента го съзря. С поглед наведен, Лятото крачеше, а след себе си влачеше куфар пълен със спомени и оплетен в паяжини. Лятото заминаваше някъде. Това беше сигурно, а Тя оставаше…сама. Стана ѝ мъчно. Почувства вина. Пусна няколко сълзи дори.
Догони го. Каза му нещо. Лятото изгледа я странно. Не можеше да повярва. Последва дълга пауза. После някак си се съгласи.

Един следобед, в една квартира куфарите до стената бяха два. Бе тих следобед-горещ все още и все по-цветен. Палитрата на масата стоеше, до нея четка, бои и пъстри есенни листа.
Във въздуха се носеше ухание на късно лято и ранна есен. Съквартирантите седяха на дивана и пиеха кафето си с малко захар и студено мляко.



петък, 24 август 2018 г.

Седем дни в седмицата - КафеТО. Петък

Случайно срещнаха се. И двамата вървяха по два различни тротоара. Съзря  го първа Тя, а може би съзря я първи той?! Кръстовището беше прекалено оживено, светофарът за жалост не светеше зелено и всеки гледаше пред себе си човека на отсрещния тротоар.

Колите шареха по лентите безспирно. Главозамайващ хаос цареше върху нажежения асфалт. Светът въртеше се и движеше, само те двамата, всеки на свой собствен тротоар, стояха като хипнотизирани.

Светофарът все някога щеше своя огнен цвят да смени и да светне в зелено. Тя и Той щяха да сменят тротоарите и да продължат безмълвни в хаоса на времето или да се спрат на ъгъла, след кръстовището и заедно да помълчат.

Никой от двамата не смееше да погледне светофара, защото никой от двамата не знаеше, кое е най-правилното и какво да реши. Червеният цвят удължаваше времето на съмнението и подлагаше решението на съмнение. Той и Тя се гледаха през моста на времето, а колите летяха и размиваха образи.

        Малко преди да светне зелено Нея вече я нямаше. Скри се сред върволицата от коли. Чуваше след себе си разгневените клаксони, но за миг не се обърна дори. С бързи крачки, почти летящи, зави на ъгъла и потъна в уличка, без тротоари. Вървеше точно по средата. Подтичваше  и искаше ѝ се буквално да избяга.

За миг помисли си, че сън дълбок сънува. Ощипа се в съня си, за да се събуди…

Огледа се. Потънала бе в дрямка, дълбока, колкото копнеж и тиха като спомен.  Погледна към часовника си - бе време за кафе и скоро гостът трябваше да дойде.


Съдбата случайно срещнала ги бе деня предходен, точно на светофара, който пък случайно или не, точно този ден бе се развалил и непрестанно светеше червено (Съдбата най-добре знаеше защо), но те не знаеха това и разговаряха, докато чакаха да светне пак зелено. Оказа се, че спомените бяха повече от сто и два, (светофарът не можеше да свети все червено) затова разбраха се да пият заедно кафе и да си припомнят до забрава...


Случайна среща ги събра.


В петък, след толкова години, отново заедно седяха и пиеха кафе. И никой и нищо не можеше да ги спре да пътуват във времето, пиейки кафе.


четвъртък, 23 август 2018 г.

Седем дни в седмицата - КафеТО. Четвъртък


Един четвъртък рано, малко преди изгрев слънце, на хоризонта появи се черна точка, която ставаше все по-голяма. Много скоро очертаха се платната. 

На палубата стоеше Капитанът и съзерцаваше безкрая. В миг съзря земя в далечината. Сърцето му не спираше да бие…не вярваше, че ден ще дойде като този, в който платна ще свие и спомените морски ще закотви, за да поскита в други ареали-планински и гористи.

Години вече, откакто липсваха му цветовете. Неизчерпаемото синьо не го влечеше вече. Милиони пъти рисувал бе море с вълни и облаци с небе. Използвал бе нюанси хиляди на синьото и бяло тук-таме. Дълбоко в себе си обаче, копнееше да нарисува нещо друго, простиращо се в края на това море. 
Палитрата отчаяно нуждаеше се от нови цветове...


Един четвъртък рано, на кея, от своя кораб слезе Капитанът. В морето вече бе му доскучало. Каютата пък станала бе тясна. Душата му достатъчно бе странствала сред синьото на океана и вече копнееше да стъпва по земята.

Със себе си взе единствено лулата. За сбогом помаха и вътрешно си пожела попътен вятър.

Денят четвъртък бе, като този на днешната дата. Капитанът отлично си спомняше всеки миг и всяка минута. Бяха изминали оттогава цели 4 години. Нито за миг не съжаляваше. От малкото прозорче на стаята в хижата също посрещаше изгреви с чаша ароматно кафе. Обичаше го горчиво и истинско. Така държеше будни сетивата за всички околни звуци и цветове.


Странно, как Капитанът порел нявга океани и морета, озовал се бе високо в планината. Странно, че не бе изпитал грам носталгия по порещите платната ветрове, по хоризонта, окъпан от морски изгреви и залези, по чайките или по кораба, закотвен някъде, незнайно къде.


Четвъртък бе, когато слезе на брега, когато взе си сбогом с морето и пое по тясната пътека...
 Обгърнат от покой, отпи от чашата с кафето. Кафето го държеше буден, за да не забравя синьото, за да си спомня ветровете, но и за да се наслаждава на палитрата с цветовете.

Високо в небето се рееше сокол. Капитанът отпиваше с наслада от кафето и се взираше в хребестия хоризонт.



сряда, 22 август 2018 г.

Седем дни в седмицата - КафеТО. Сряда


В средата на градината с разрошени коси и по пижама стоеше Сряда. Настъпила бе още снощи, точно в полунощ, но избра да се покаже рано и на светло, когато слънцето вече беше изгряло.

Цветовете сияеха, а цветята ухаеха на фона на безоблачно синьо.

Утрото обещаваше от всичко по много на всички…на буболечки, на птички и на малки тревички. Утрото значеше много за всички, защото вещаеше, какъв ще бъде денят.

Днес Сряда си беше избрала да бъде чуруликаща, волна и замечтана. От сутринта тайно си мечтаеше за Петък-а, по който всички въздишаха, но не всички си го признаваха.

        В простора жужаха мушици, а звуци на птици изпълваха двора. Щурците тъкмо си бяха полегнали след дълга концертна забава. Тук-таме заблуден цигулар пригласяше в ниското на тревата, а пък мравки в пижами маршируваха сънени в тесни дълги редици. Две от тях, привърженици на ранното ставане вече се бяха заели за работа и неуморно се трудеха, влачейки след себе си раздърпано пеперудено наметало.

По средата в градината растеше ябълка, увесила клони почти до земята, сякаш се кланяше. В близост течеше реката. Наоколо, съвсем доловимо ухаеше на късно лято.


Сряда все така замечтана поседна в тревата. Неволно маргаритка откъсна, а после едно след друго и листата. Гадаеше и никой не знаеше, какво ѝ се въртеше в главата. Дали Петък за нея също мечтаеше или напротив, Събота с нетърпение чакаше?!? Ох, от толкова небивали мисли заболя я главата.


По средата в градината, с коси разрошени и по пижама, стоеше Сряда, окъпана от аромата и цветовете на късно лято. 
Отпи от порцелановата чаша. Кафето се нуждаеше от допълнителна лъжичка сладост...

Настъпила бе Сряда.



вторник, 21 август 2018 г.

Седем дни в седмицата - КафеТО. Вторник

ВТОРНИК

В стаичката бе тихо, сякаш времето беше заспало. Полъхът на лежерното утро флиртуваше с дантелата на пердето, дискретно докосващо с краища бюрото на поета. Чернови от листа и тетрадки покрити с мисли и петна от мастило покриваха всяко кътче от стаята.

Пердето прозираше, а поетът замислен през него се взираше и сякаш търсеше думите и сам ги откриваше мислено или пък те него намираха-истински, силни и завладяващи. 
Някога нощите бяха негови. Тогава когато не спеше, защото не искаше да пропусне галопа на времето; тогава, когато будуваше, защото така му диктуваше волята; тогава, когато безгрижно скитореше из лабиринта на словото, ловеше подходящите думи, подобно на пеперуди и ги запечатваше в словесни хербарии.




Пердето прозираше, а поетът замислен през него се взираше, очаквайки музата. Поканил я бе на кафе. Къде ли се бавеше?!? По пътя навярно суетата бе срещнала и сега си разменяха мнение. А поетът стоически чакаше. Разполагаше с цялото време изпълващо стаята, умножено х 2. Разполагаше също с писалка, мастило и малка тетрадка и всеки някого чакаше, но най-вече поетът, тръпнещ в очакване, музата да събуди у него порива за писание.




В стаята бе тихо, сякаш времето бе спряло. Кафето бе сервирано. Върху рамото на поета седеше Музата и тайно нещо му шептеше. Поетът отпи глътка от кафето и се потопи измежду редовете.


понеделник, 20 август 2018 г.

Седем дни в седмицата - КафеТО. Понеделник


ПОНЕДЕЛНИК.


Протегна Понеделник ръка в понеделник лениво, тегаво и мързеливо към зъркащия гръмозвучно звяр. Око опита да отвори. Естествено от раз- несполучливо.  Зави се презглава  и си представи, как още спи. Измисли си дори, как сън сънува. Тиктакащият звяр, уви, не го остави дълго под завивките си да бленува. Поне да бе в края тоз първи ден неуравновесен, да беше свършил вече, замечтано помисли си Пон‘делник. Или да беше вече вечер и бях поканил Сряда на вечеря...!
Стрелките плъзгаха се върху циферблата като върху ледена пързалка…така умело, сигурно и смело. Секундите летяха, минутите ги следваха и всичко завърташе се от начало.
Ден първи от седмичния календар, а звярът все така досадно продължаваше да зърка и тиктака.

Понеделник стана от леглото и се затътри по пижама към своето начало. Утрото го наблюдаваше, как тихо си мърмори. Разсънваше се сигурно, макар и бавно. Нуждаеше се от нещо живително и силно, в което да се вкопчи и което да му проговори…да го убеди, че във всичко има смисъл. Ако не му повярваше, то поне от куртоазия щеше да го стори.


Във въздуха се носеше мирис на кафе. Можеше да го усети от километри даже. В понеделник сутрин кафето задължително бе в дози всякакви и причудливи вариации. Без значение дали поднесено горчиво, с бучка захар или бисквитки две, кафето си оставаше незаменимо и неотменна част от сутрешния ритуал.

Понеделник отпи глътка от кофеиновия чаромат, въздъхна облекчено и сладко се прозина. Денят усмихна му се, а Понеделник на свой ред закачливо му намигна.